ПИЕСИ

Долу – Горе

абсурдистка пиеса

Долу – Горе

   абсурдистка пиеса

 от

Ами Тола


 

© Долу-Горе

    Електронно издание

    Българска

© Автор: Ами Тола

© Графичен дизайн: Studio7stars  

2012г.

 

  

„Долу-Горе“ е първата пиеса от поредицата „Изчакайте сигнала“ – поредица от абсурдистки пиеси от Ами Тола.

 

Използването на части от тази пиеса с некомерсиална цел е позволено, стига да посочите автора и оригиналния източник, откъдето сте ги копирали.

Използването на произведението с комерсиална цел може да бъде извършено само с писменото съгласие на автора по договаряне за заплащане.

Не е позволено публикуването на преработки.

  

 

Действащи лица по реда на тяхното излизане на сцената

 

Розмарин

Лупин

 

  Резюме

На сцената има стълба и улично кошче за боклук. На върха на стълбата седи Розмарин –млад мъж на около 30-40 години, облечен в бял, полу-спортен костюм. Гладко избръснат е, на главата си има бяла модерна шапка. Около врата му има тънко лилаво шалче, обут е в бели кецове. Той стои на стълбата и гледа напред. Когато се замисли поглежда леко нагоре и пипа брадичката си. Розмарин няма право да поглежда надолу, тъй като е спуснат отгоре.

След малко на сцената влиза Лупин – той е облечен в раздърпан сив костюм,единия му крачол е навит нагоре, единият му ръкав е съдран и леко виси. Под сакото си има само тиранти, без риза. Чорапите му са сиви и скъсани, няма обувки. Лупин има право да гледа само надолу и напред, защото е от долу. Той няма право да се качва на стълбата, на която е кацнал Розмарин.

Двамата герои минават през различни, познати преходности, през които е минало и нашето човечество. По този начин те израстват и стигат до множество различни прозрения, които до известна степен им помагат в собственото вътрешно израстване.

Пиесата има само добри намерения. Тя има претенциите да бъде модерна, абсурдна, интригуваща, и до болка позната, на онези, които имат някакво  понятие от точно този тип познати познания. Дали някои от нейните намерения ще бъдат осъществени зависи само от волята на зрителите, но да не забравяме, че всяко нещо,до болка познато, а и пътят към него, са осеяни с добри намерения. 


I

I

Завесата се вдига. На сцената има една стълба, на върха на стълбата е седнал Розмарин. Той чете книга с велики мисли и от време на време поглежда напред към публиката. Усмихва се и въздиша.

Розмарин: „Известно време могат да бъдат лъгани всички. Някои могат да бъдат лъгани винаги. Но не е възможно винаги да бъдат лъгани всички.“ – Ейбрахам Линкълн. Ха, как добре е казано. (пауза) Звучи все едно съм го казал аз. Откакто ми падна отгоре (сочи нагоре) тази книга, не мога да спра да се удивлявам на факта, че някой някога е казал моите мисли. Забележително… Не мога да спра да я чета. Мога да чета надясно (обръща се целия надясно), наляво (обръща се наляво) и нагоре (вдига книгата нагоре) … И навсякъде ефектът й е един и същ. (пауза)“Добри приятели, хубави книги и заспала съвест – това е идеалният живот“ – Марк Твен. Аха! Е тази вече сто процента е моя! Откакто приспах съвестта си през 1993, само това си мисля. Кой ли  е този Марк Твен, който така нагло е иззел моята мисъл и я публикувал? Тук трябва да пише Розмарин! Аз съм Розмарин, за по-крато Марин. (пауза) Розмаринът е многогодишно тревисто растение с дървенисто стъбло и миризливи, вечнозелени, игловидни листа. Майка ми ме е кръстила така, защото когато съм се родил в болницата е миришело на Мащерка, но Розмарин звучи по-добре за момче. Ако бях момиче със сигурност щях да се казвам Мащерка. (пауза) Кой мъж съжалява, че не е жена? Не виждам никаква причина да се съжалява за необратимостта. Пък и как да съжалявам за една мащерка? (пауза) Мащерки има навсякъде. Обаче Розмарин – ето това вече си е  рядкост, при това сладка рядкост, разбираш, че го има само като усетиш миризмата му, нещо като умната мисъл – разбираш, че я има, като я прочетеш.

Розмарин вдига нагоре книгата си и започва да чете. Отвреме – навреме казва „Аха!“, „И тази е моя“, което означава, че отново е попаднал на своя мисъл написана от друг или пък попада на страхотни мисли, на които искрено се смее.

Лупин: Минах оттук преди два часа и един, седнал, ей точно – ей тук, просяк съвсем ненадейно както прекрачвам, през крачка – хоп, крачка, хоп крачка и взел, че ми взел обувките. Аз вървя той ме събува. И докато се усетя, бях минал две спирки, а докато установя как се е случило, минаха два часа. Сега два часа напред и две спирки назад се намирам на местопрестъплението и търся свидетели. Никой ли не го видя накъде тръгна с обувките ми? (пауза)

Лупин се оглежда нервно и върви по сцената. В един момент се спира и поглежда отчаяно публиката.

Лупин: Това са единствените ми обувки! (плаче) Всеки ден им слагам по два пръста боя, да не личи, че ги нося откакто нося този номер. Аз нося този номер от четеринайсет години. Ако съм един клошар къде бих скрил обувки, които току що съм откраднал? Хм, може би в кошчето, за боклук!

Лупин минава под стълбата и отива до кошчето за боклук. Започва да бърка в него. После се навежда целия и завира главата си вътре докато бърка.

Лупин: Обувки, обувки, обувки! Тук ли сте?

Розмарин: Аха!

Лупин: (стреснато) Някой каза ли нещо? (оглежда се) Никой! Сигурно съм бил аз…

Лупин отново започва да бърка в коша за боклук с надеждата да открие обувките си.

Лупин: Я, намерих нещо! (вади една сива, скъсана ръкавица)

Розмарин: И тази е моя!

Лупин: (към боклука) Ваша ли е ? Съжалявам. Простете. Ама вие ли ми взехте обувките!?

Розмарин: Аха!

Лупин: „Аха“ значи? Ами тогава ми ги върнете! Единствени са ми! (крещи на кошчето)

Лупин отупва ръкавицата в себе си и я разглежда. Въздиша тежко и поглежда към скъсаните си чорапи.

Лупин: Ама това е то! Имаш малко, вземат ти го, дадат ти по-малко и накрая ще те изкарат, че си го откраднал! А пък то какво? Те ти отмъкнали без да се усетиш онова там – малкото и ти разбираш за това, чак след два часа. А като разбереш, че го няма, започва много да ти липсва, връщаш се две спирки назад, и ето ти пак всичко тяхно! (крещи на кошчето) Вие ми върнете обувките, аз ще ви върна ръкавицата!

Розмарин: Ха-ха-ха!

Разгневен, Лупин рита кошчето.

Лупин: Ама че боклук!

Лупин сяда на земята и се почевсва по главата. Слага си ръкавицата и се хваща за палците – излизащи от скъсаните му чорапи.

Лупин: Човек като е бос, никъде не му се ходи.

Розмарин: Човек не може да се нарече щастлив, докато е жив!“ -Солон.

Лупин: А сега и важности ще си придаваш? Тъпа кофа!

Розмарин: Някой каза ли нещо!?

Лупин: Да, казах!

Розмарин: Добре, само не казвайте повече, защото пречите на мислите ми.

Лупин учудено поглежда към кофата и мисли на глас.

Лупин: Що за глупост – боклук да мисли? (към кофата) О, много съжалявам, а с ветрилце да ви повея?

Розмарин: Като се замисля, малко ми е горещо.

Лупин: А на мен не ми е!  Аз съм бос, гладен, беден, съдран, обезумял, жаден, разгневен, окраден, осакатен и всичко не ми е наред!

Без да обръща внимание на излиянията на Лупин, Розмарин продължава да чете книгата си.

Розмарин: Ха-ха-ха!

Докато се смее Розмарин изпуска книгата си с известни мисли и цитати и изведнъж става сериозен. Когато пада, книгата почти удря Лупин по главата.

Розмарин: О не, мислите ми паднаха (пауза) долу! Трябва да сляза да ги взема. (пауза) За пръв път ще сляза (пауза) долу. Ужас! (проплаква) Ще гледам нагоре. (слиза по стълбата с вдигната глава нагоре.)

Лупин взима книгата и започва да се чуди какво да прави с книгата, която едва не го е убила.Решава да я сложи под мишница и да тръгне нагоре. Хваща за стълбата. 


II

II

Розмарин тръгва надолу от едната страна на стълбата, Лупин тръгва нагоре от другата страна, за да види откъде е паднала книгата. По средата на стълбата Розмарин и Лупин се засичат и се виждат за пръв път. Погледите им се срещат и двамата викат от уплах и поглеждат смутено към публиката! После започват разговор.

Розмарин: (учуден) Вие идвате отдолу?

Лупин: Вие отгоре?

Розмарин: Погледнете  напред!

Двамата поглеждат към публиката. Лупин започва да мига много бързо и в един момент се ококорва и спира да мига. Поглежда втренчено в публиката и започва да говори много бавно.

Лупин: Колкото и да е надясно това е единственото напред, което познавам.

Розмарин: Моето ляво, гледа в същата посока.

След известно време мълчание. Двамата започват да въздишат, сякаш искат да подхванат разговор, но нещо ги спира. Лупин пръв прави опит да счупи леда.

Лупин: Аз съм Лупин.

Розмарин: Аз съм Розмарин, за по-кратко Марин.

Лупин: Какво правите горе на стълбата?

Розмарин: Седя си. А вие какво правите долу под стълбата?

Лупин: Стоя си.

Розмарин: Прав?

Лупин: Леко прегърбен.

Розмарин: Времето е лошо.

Лупин: Както винаги, почти вали.

Двмата отново замълчават. Искат да се погледнат, но не могат затова мигат бързо  и гледат само напред. Розмарин видимо раздразнен от ситуацията прави опит да започне пръв разговора, но  именно поради своето видимо раздразнение прави не коментар, а забележка на Лупин.

Розмарин: Обуйте си обувките, виждам скъсаните ви чорапи.

Лупин: Щом сте отгоре, защо гледате надолу!?

Розмарин: Не гледам! Имам голям недъг – периферно зрение. Изключителна досада, за човек от  (пауза) горе. Съвестта ми е изпаднала в дълбока кома, а периферното ми зрение постоянно се опитва да я събуди. Казвам ви, ужасна история.

Лупин киха два пъти  и сам си казва „Наздраве“ и
„Благодаря“.

Лупин: Наздраве! Благодаря!

Розмарин: Пак заповядайте!

Леко смутени, Розмарин и Лупин почти се поглеждат, но бързо извъртат погледа  си отново към публиката. Без да отместват поглед от публиката двамата продължават да разговарят.

Розмарин: Напред!

Лупин: Мога ли да попитам, вие как се озовахте толкова горе?

Розмарин: Спуснаха ме!

Лупин: И кацнахте?

Розмарин: Кацнах.

Лупин: Тук ?

Розмарин: И тук.

Лупин: А другаде?

Розмарин: И другаде.

Лупин: Къде другаде?

Розмарин: Навсякъде. Във всяко едно друго- другаде си се научих да кацам плавно, незабелязано. Тук кацнах, толкова незабелязано, че човек би си помислил, че тук съм се родил.

Лупин: А кой ви спусна?

Розмарин: Не знам, беше толкова отдавна?

Лупин: Ясно. (пауза) Свише.

Розмарин: Не, висше нямаше! Никой нямаше висше тогава. Е, по-късно ми спуснаха не едно висше, ами цели три! Третото още го помня, дойде ми с петата боя – тази!

Показва костюма си, като го хваща с два пръста от двете страни на сакото отпред и го перчи. В един момент се сеща, че се намира на стълбата и отново се хваща здраво за нея.

Лупин: Каква е?

Розмарин: Бяла.

Лупин: И сте имал друга?

Розмарин: Бях първо лилав, после лилав на жълти точки. После станах черен, после бях на раета – черно-бяло, ама за кратко, а сега – бял! (с гордост)

Лупин: Брей, много цвят сте видял.

Розмарин: И свят видях. Цвят идва от свят, а може би, свят идва от цвят. Но със сигурност, ако нямаш цвят не можеш да видиш свят. А това лилаво шалче, ми остана за спомен от лилавия период. Ех…

Розмарин започва да си глади шалчето с едната ръка, а по самодоволната му физиономия видимо личи, че си спомня някой хубав момент от лилавия си период.

Розмарин: А вие как се озовахте толкова долу?

Лупин: Ами аз все съм си долу, другаде не съм бил.

Розмарин: А този цвят какъв е? (сочи към сивото сако на Лупин)

Лупин: Сив.

Розмарин: Не бях виждал досега. Тъй като го гледам това май не е цвят.

Лупин: И свят не е видял.

Розмарин: И кой ви го спусна?

Лупин: Никой, аз сам си изникнах така.

Розмарин: Как ?

Лупин: Ей тъй на, с него. От как се помня все съм си сив. Дори на точки и на раета не съм бил.

Розмарин: Ако това е цвят и никога не се е менил, сигурно е болен.

Лупин: Сигурно сте прав. И да ви кажа, често разболява мен.

Розмарин: Дано оздравее.

Лупин: Дано…

Розмарин: Знаете ли, че лекарите също са бели.

Лупин: Можете ли да ми излекувате цвета?

Розмарин: И дума да не става. Аз съм само бял, не съм лекар.

Лупин: Е, жалко.

Двамата мълчат известно време.

Лупин: Тази ръкавица ваша ли е ?

Розмарин поглежда ръкавицaтa с леко недоверие и на лицето му се изписва истинско отвращение.

Розмарин: Определено не!

Лупин: Ще позволите ли да я съдържа?

Розмарин: Щом настоявате.

Лупин: Благодаря.

Розмарин: Какъв цвят е?

Лупин: Сив.

Розмарин: Значи е болна.

Лупин: Вие нали не сте лекар?

Розмарин: Не, но съм бял.

Лупин: Уви!

Розмарин: Какво държите там?

Лупин: А, това ли? Това падна от (пауза) горе.

Лупин показва книгата с велики мисли, която четеше Розмарин.

Розмарин: Това са моите мисли. Изпуснах ги преди да сляза (пауза) долу.

Лупин: Почти ме удариха по главата преди да се появите от (пауза) горе.


III

III

Лупин слага книгата с мисли в панталоните си и се хваща здраво с две ръце за стълбата.

Лупин: Какво ли има още там?

Лупин се качва с едно стъпало нагоре по стълбата. Розмарин видимо  изтръпва от ужас.

Розмарин: Какво правите?

Лупин: Качвам се нагоре.

Розмарин: Стойте. Не изкачвайте и стъпало по-нагоре.

Лупин: Защо?

Розмарин: Ами (пауза) можете да паднете!

Лупин: Аз стъпвам внимателно.

Розмарин: Няма внимателни стъпки, над земята. Вие не сте свикнал с височината. За да се справи човек с височината му е необходимо да бъде добре запознат с нея.

Лупин: Усещам.

Розмарин: Какво?

Лупин: Не знам, дали си внушавам, но започвам да се задушавам.

Розмарин: Това е от тежестта на височината.

Лупин: Колко тежи една височина?

Розмарин: Колкото е висока, толкова и тежка.

Лупин: По равно?

Розмарин: Право пропорциомерно.

Лупин: А какво става ако аз стана по-тежък от височината?

Розмарин: Падате.

Лупин: Къде?

Розмарин: В локва от неизвестности и предположения.

Лупин: И умирам?

Розмарин: Ако локвата е по-голяма от вас, да.

Лупин: Но в момента, страшно ме влече да изкача още едно стъпало.

Розмарин поглежда нагоре към Лупин.

Розмарин: Това е, защото сте лек и чисто гравитационно, тежестта на височината ви привлича. Съпротивлявайте се, Лупин. Слезте бързо тук!

Лупин поглежда надолу към Розмарин.

Лупин: Сега, когато аз гледам надолу, а вие гледате нагоре, можем да се видим по-добре. Странно,  от този ъгъл изглеждате по-различно.

Розмарин: Вие изглеждате нелепо!

Лупин: Ама, ха! Сега да не се обиждаме, де!

Розмарин: Вие пръв ме обидихте.

Лупин: Различността не е лоша или добра, не е обидна или похвална. Сама по-себе си е просто една различност. Вие ми се подигравате с вашето „нелепо“. Човек да не хване някакъв път, все ще се намери някой да го обиди и обезкуражи!

Розмарин: Аз не ви обезкуражавам, просто съм реалист и ви казвам какво ще стане.

Лупин се качва още едно стъпало нагоре. Розмарин, се засилва след него, но се спира.

Розмарин: Височината, няма да издържи двама ни. Слезте веднага!

Лупин: Аз съм ле-е-е-к, ле-е-е-е-к!

Лупин качва още едно стъпало.

Лупин: Колко е прекрасно тук!

Розмарин: Височината вече започва да ви действа зле на психиката. Опомнете се. Мястото ви не е там. Кой знае какво може да се случи. Играете си с огъня.

Лупин: Не си играя с огън, а с въздушност! Чувствам се окрилен! Мога да летя! Мога да се усмихвам!

Лупин започва да се усмихва и да размахва ръцете и краката си наляво-надясно, като се накланя напред-назад. Ухиленото му задоволство му придава замаян вид.

Лупин: Лупин прави лу-y-y-пинг! А-a-aх!

Розмарин: Опомнете се, Лупин! Лупина или Лупинус е непретенциозно растение от семейство бобови. Харесва умерени температури и песъклива почва.

Лупин: Без повече пояснителни обяснения, и обяснителни пояснения. Това, че сте Розмарин, за по-кратко Марин, не ви прави много по-различен от останалите! И за вас има обяснение, затова мълчете!

Розмарин: Време е да слезете!

Лупин: Не желая. Оттук виждам света по-добре. Ако не престанете да ме викате, ще спра да гледам надолу.

Розмарин: И къде ще гледате тогава?

Лупин: Нагоре!

Розмарин отново потреперва.

Розмарин: Нищо няма да видите. Най-много да си предизвикате гнева на нагорнището.

Лупин: Нагорнище?

Розмарин: Първо правило на височината: Над нея има много други необятни височини!

Лупин: Ах! (пауза) Какво ли има над тях?

Розмарин: Не е ваша работа. Не е дори моя. Слезте веднага тук!

Лупин: Как да се върна долу, след като съм бил вече горе?

Розмарин: Ще ви се наложи, по един или друг начин.

Лупин се хваща отново здраво за стълбата и става сериозен. Розмарин взима бяла кърпичка и обърсва потта по челото си.

Лупин: Сега вие стойте долу!

Розмарин: Не желая! Качвам се, независимо от последиците!

Розмарин започва да се изкачва нагоре. Качва стъпало по стъпало, бавно, но настойчиво. В един момент стига до нивото на Лупин. Двамата стоят от двете страни на стълбата и се гледат.

Лупин: Ха-ха! Ще ме хванете за тирантите!

Розмарин: Щом трябва, ще ви дърпам за тях, докато паднете и се опомните!

Розмарин се хваща за провисения край на сакото на Лупин, който го удря по ръката. Розмарин изкрещява от болка и пуска сакото, след което се качва отново на нивото на Лупин. Двамата се гледат. 


IV

IV

Лупин става сериозен и поглежда кръвожадно към Розмарин. Протяга ръка, опитвайки се да го хване за врата, но Розмарин се отдръпва. Лупин почервенява от яд и започва да се тръшка и да крещи като малко дете.

Лупин: Вие и вашите шалчета и цветове!

Розмарин: Вие и вашата болна сивост!

Лупин: Вие и вашата изпарила се съвест!

Розмарин: Вие и вашите изчезнали обувки!

Лупин се отдръпва леко назад. Той е изумен от безпределната наглост на своя опонент – Розмарин. Лицето му придобива сериозно, дори тъжно и жално изражение, което може да провокира умиление у всеки.

Лупин: Е, не! Тук вече прекалихте!

Розмарин: Съжалявам, но вие прекрачихте границата пръв!

Лупин: Прекрачих само няколко стъпала!

Розмарин: И си нямате и представа какви солидни граници са те!

Лупин:  Защо искате да се върна обратно долу? Защото за пръв път  се чувствам щастлив, окрилен и лек ?

Розмарин: Вие си нямате никаква представа, колко тежка е една лекота всъщност.

Лупин: А вие си нямате ни най-малка представа, колко по-тежка е тежестта! Единственото нещо, което сте помръднали през живота си е това лилаво шалче!

Розмарин: Никой не избира, дали да е горе или долу!

Лупин: Как да не избира? Ето, аз избирам да съм горе!

Розмарин: Моля ви, това не звучи сериозно.

Лупин: Абсолютно сериозен съм. Дори смятам вече да не слизам. По височините е много по-лесно да се придвижваш без обувки.

Розмарин: Само дето няма да се придвижвате вие, а някой ще ви придвижва, а може и да ви посвалят стига да ви мернат в обсег. Защо не слезете доброволно долу? Всъщност, знаете ли, може би болните цветове са по-здрави от другите – по-простоустроен е животът им.

Лупин: Не мога сега да се откажа, тъкмо видях яркостта на нещата. Всеки цвят, ме предизвиква да го опозная.

Розмарин: Има полезни и вредни цветове. Не се нахвърляйте към опознаването тъй непредпазливо. Досега нищо такова като вас, не е достигало до нещо такова като тях.

Лупин: Ще бъда прецедент!

Розмарин: Прецедентите никога не свършват добре.

Лупин: На това красиво бяло сако, не му отива такова грозно черногледство(сочи към облеклото на Розмарин). Оставете по-силно мотивираните да станат цветногледи. Не се ли усещате вече, че пречите?

Розмарин: Вижте, това място е мое. Разбирате ли ? Мое! Вие сте натрапник тук!

Лупин се обръща към Розмарин и става отново сериозен. Гледа Розмарин изпитателно, право в очите.

Лупин: А кой ви даде право да си заплювате пространството? А?

Розмарин: Вижте, за нас – спуснатите, то просто е отредено!

Лупин: И с какво вие – спуснатите, сте по-различни от нас – изкачилите се?

Розмарин: Но моля ви, изкачилият се сте само вие, а спуснатите – сме ние – всички останали.

Лупин: Ще ви кажа, как аз виждам нещата. Преди малко аз бях долу, гледах и виждах само надолу. Търсих си обувките. Вместо тях намерих една ръкавица. Една кофа за боклук започна да ми се подиграва, а накрая паднаха някакви мисли отгоре и едва не ме убиха. След това се появихте вие, като слезнахте долу, а аз се осмелих да се изкача нагоре. Сега виждам само нас двамата тук почти – горе и вие непрестанно се опитвате ме убедите, че аз съм сам, а вие сте много. Всъщност вие сте един на име Розмарин, за по-кратко Марин!

Розмарин: Преди малко, аз бях горе, където винаги съм бил и никога не бях слизал там, където съответно никога не съм бил.

Лупин: И къде е това?

Розмарин: (крещи) ДОЛУ!

Лупин: А, да! Продължете.

Розмарин: По принцип не бих се осмелил да направя такова нещо.

Лупин: Какво нещо?

Розмарин: (с по-висок тон) Да сляза долу!

Лупин: Така, така, и …

Розмарин: Е, и-и-и… Изпуснах мислите си и без да мисля много слязах!

Лупин: И после какво стана?

Розмарин: (вече крайно изнервен) Какво стана?! Какво стана?! Знаете много добре какво стана!

Лупин поглежда към Розмарин с абсолютно недоумение, сякаш той е трето лице, което за пръв път чува тази история. Лупин се подпира на едната си ръка в очакване да чуе продължението. Розмарин го поглежда и разбира, че трябва да играе играта на Лупин, в противен случай той може да предприеме неочаквано-неадекватни действия и отново да тръгне да се качва нагоре.

Розмарин: Ох… (пауза) Вие ме попитахте, дали можете да си задържите ръкавицата и ми разказахате, как моите мисли, почти са ви ударили по главата. По-късно научих  за липсващите ви обувки и болестите, които спохождат цветовете. След като ви казах, че не съм лекар, бях почти готов да се разделим и аз да се върна отново тук, но уви, изведнъж вие се насочихте нагоре и аз ви казах, че ще последват лоши последици, вие не ми повярвахте и се качихте. Озовахте се сред всички, които са като мен, но вие не можете да ги видите, защото яркостта им ви заслепява и сега не ми вярвате, защото явно болестта на сивотата ви е замъглила мисленето. Разберете, вие сте един дълбоко, дълбоко объркан човек, Лупин…

Лупин: Аз съм объркан, значи. (пауза) Аз! (пауза) Знаете ли, интересно ми е защо смятате, че само вие имате право да стоите тук горе?

Розмарин: За стотен път ще ви го кажа. (пауза)  Защото на мен е отредено да стоя там и да върша делата си.

Лупин: Какви дела? Какво толкова правите тук?

Розмарин: Какво правя аз? Аз всеки ден създавам и раздавам справедливост!

Лупин: Но, човек не може да създава справедливост, той може само да я следва.

Розмарин: Грешите, аз не само  мога, но и я създавам. Разпръсквам я точно оттук – от това място и тя пада при вас долу под формата на закони. Законите се разпростират навсякъде и носят на населението мир, ред и сигурност!

Лупин: Това е някаква безмерна заблуда! Как можете да създавате и раздавате справедливост за действителност, която не познавате!? Вие умеете единствено да стоите тук горе  и нищо друго. Всичко останало е една лъжа! Ами да! Лъжа! Знаете ли, някой много здраво ви е излъгал и вие сте един дълбоко, дълбоко излъган човек, Розмарин за по-кратко Марин…

Розмарин: Вие чувате ли се какво говорите!?

Лупин: Умея, да се слушам много добре, благодаря, че попитахте!

Розмарин: Но не умеете, да разбирате нещата, които чувате, когато някой друг ви говори. Имате огромен проблем с комуникацията.

Лупин: Аз имам проблем с комуникацията, а вие с ориентацията. Сега се ориентирайте към бъдещото си, подобаващо място – долу!

Розмарин: Аз разполагам единствено с опита, да бъда горе. Вие ще объркате всичко! Ще го доведете до един огромен крах!

Лупин: Крахът поддържахте вие досега! Сега най-сетне ще си дойдат нещата на мястото.

Розмарин: Огледайте се, Лупин. Кой ви поддържа? Кой ви поощрява? Кой ви дава възможност да се издигате нагоре? Единствено вие самия. Именно това ще ви отведе още по-долу, отколкото сте бил преди. Мислите ли, че вашата собствена сила е достатъчно голяма, да се сблъскате с натиска отгоре? Трябват ви съюзници, които вие нямате. Трябват ви цветове, които вие не притежавате. Трябва ви познание, което вие никога няма да имате!

Лупин: Ами, дайте ми вашето шалче тогава и ще съм с един цвят напред!

Розмарин: Вие още не разбирате, как стоят нещата! Цветовете не се дават, а се заслужават. Вие трябва да извоювате своя цвят.

Лупин: И как става това?

Розмарин: Като попаднете или се спуснете, когато сте нужен, където сте нужен.

Лупин: Но аз съм нужен! Аз съм винаги нужен! Нима съществуват ненужни хора?

Розмарин: Трябва да бъдете нужен на цвета…

Лупин: Но аз не искам да бъда нужен на цвета, защото знам, че съм нужен на света!

Розмарин: Но светът може да разбере за вас, само чрез цвета!

Лупин: Ето това вече е лудост! Няма никакъв смисъл в това, което казвате! Това е една огромна измама!

Розмарин: Добре! Аз съм измамник! Хубаво! Опитайте и ще видите сам! Но знаете ли, аз ще сляза долу и няма въобще да си мръдна кутрето за вас. Вие ще викате, ще се вайкате, аз няма да помръдна! Правете каквото си искате. Ще стоя и ще гледам как се унищожавате и няма да правя нищо друго освен да се смея ето така – „Ха –ха-ха“! А отвреме-навреме ще казвам по едно „Казах ли ви, аз!“ И това е!

Лупин: Ще видите вие! Ще видите! Ей сега ще се кача и никога повече няма да сляза долу! Вие ще ме молите, но аз няма да ви чувам, няма да ви виждам, няма да ви познавам! А и още нещо  – аз ще бъда по-добър от вас!

Розмарин е вцепенен. Той осъзнава, че подходът му е изиграл много лоша шега. По изражението му личи, че очаква да се случи най-лошото. Лупин тръгва нагоре, без дори да се замисля. Завидните му – смелост и амбиция са поощрени от незнанието за височината.

 


V

V

 

Лупин се изкачва догоре и застава прав на последното стъпало на стълбата. На сцената настъпва пълен мрак. След малко започват да присвяткват светкавици.  Изведнъж се чува страшен шум от гръмотевици. След малко всичко утихва. На сцената бавно започва да става светло отново. Лупин се е свил отгоре на стълбата, а Розмарин се е свил на кълбо под нея. След малко Лупин се помръдва. Протяга ръка нагоре, сякаш опипва пространството. Установява, че е в безопасност. Протяга се и се изпъчва. На лицето му се изписва завидна усмихва.

Лупин: Знаете ли, светът изглежда неестествено малък оттук.

Розмарин поглежда към публиката с изумление, като обезумял. Той видимо показва, че настоящето положение е крайно неестествено за него.

Розмарин: А оттук е неестествено голям. Не предполагах, че повърхността има такава дълбочина.

Лупин: А аз не предполагах, че над толкова голяма дълбочина съществува повърхност. Да ви кажа, с гледката отгоре се свиква много бързо.

Розмарин: А с живота долу – никога.

Лупин въздиша с наслада. Известно време и двамата мълчат.

Лупин: Какво ли вижда този, който може да види и повърхността и дълбочината едновременно?

Розмарин: Най-вероятно вижда истина, която ние с вас не успяваме да видим.

Лупин: Е, истината никой не може да я види!

Розмарин: Могат да я видят гениите.

Лупин: Всички гении са луди!

Розмарин: Полудели са именно, когато са видели истината. Вие видяхте ли я?

Лупин: Не съм гений. Вие гений ли сте?

Розмарин: Не, но зажалост притежавам всички симптоми. (пауза) А, аз не съм лекaр.

Лупин: Явно всеки живее с някаква заблуда.

Розмарин: (проплаква) Лупин, все пак, слезте долу! Тук е вашето място, също както моето място е горе. Светът така е устроен.

Лупин: Но аз не съм казал, че искам да свърши заблудата!

Розмарин: Колкото по-дълго стоите горе, толкова по-опасна става тя!

Лупин стои на върха на стълбата и започва да изпитва угрезиния. Понечва да слезе долу. Розмарин се усмихва. Тялото му леко потреперва от удоволствие. Той понечва да тръгне нагоре, но Лупин внезапно спира.

Лупин: Дайте ми една причина да го сторя!

Розмарин: Моля ви, Лупин, без глупости, просто слезте.

Лупин: Но това, че светът така е устроен, не е достатъчна причина! Дайте ми по-добра! Кажете ми, че вие сте по-кадърен от мен, че вие можете повече неща от мен, че вие ще направите света по-добър, че аз съм един клошар, който не може да промени живота си! Можете ли наистина да ми го кажете?

Лупин започва отново да се изкачва на стълбата и почти сяда отгоре, на мястото на Розмарин. Розмарин слиза от стълбата стъписан.

Розмарин: Вие си нямате ни най-малка идея в какво въвличате и двама ни.

Лупин: Отговорете на въпросите ми! С какво съм по различен от вас. Какво ще стане ако сега погледна нагоре? А?

Розмарин: Лупин, моля ви не го правете! Можете да ослепеете!

Лупин поглежда нагоре. Розмарин отвръща поглед и поглежда надолу. В този момент се чува ужасен гръм. Лупин и Розмарин застиват и остават така неподвижни известно време. След малко Лупин започва да се потупва за да провери дали е цял. Розмарин прави същото…

Лупин: Жив съм!

Розмарин: И аз…

Лупин: Добре ли сте?

Розмарин: Да, нищо ми няма.

Лупин: И това ли беше? Какво беше това?

Розмарин: Не знам, но сега вие сте напълно горе, а аз съм напълно долу.

Лупин: (със задоволство) Уви, нещата бързо се променят. Днес бях в нищо и никъде си долу, а изведнъж вече съм в нещо и някъде си горе!

Розмарин: Но как така ще стоите горе? Вашият цвят е болен. Дори по-лошо –може би вие сте обезцветен.

Лупин: Ха, тъкмо ще бъда в тон с дълбочинната част на света, която вие никога не бяхте виждал! Оттук аз виждам една повърхност обагрена с различни цветове. А тези цветове са кацнали на сиви стебла, смучейки жизнената им сила. Крайно време беше някой, израснал като обезцветено стъбло да се въздигне над цветните цветове.

Розмарин: Това е пълна лудост!

Лупин: Тихо! Гедайте си надолу и ме оставете да се полюбувам на гледката отгоре.

Розмарин: Слезте долу и забравете за тази гледка горе.

Лупин: Лесно ви е на вас, да настоявате като сте бил горе, но сега като сте долу, нямате кой знае какъв авторитет, особено пред мен. Сега аз ще раздавам справедливост.

Розмарин: Но, нали именно вие казахте, че хората не могат да раздават справедливост, могат единствено да я следват.

Лупин: Е, аз имах предвид „справедливост“ в преносен смисъл – справедливост спрямо вас – да видите какво ми беше на мен през всичкото това време.

Розмарин: Кому е нужно, да си го връщате?

Лупин: На мен, на мен ми е необходимо! Необходимо ми е да видя възмездието над вас, за да заспя спокойно довечера – за пръв път ще бъда бос, но спокоен и щастлив.

Розмарин: Спокойствието не се гради над мъст и нечестност, Лупин.

Лупин: Ах, какъв сте хитрец! Как искате да ме прикоткате с моето собствено вечно будно чувство за съвест! Нима си мислите, че ще ме оплетете в мрежите си и ще ме подмамите да сляза долу, само и само да се качите отново тук?

Розмарин: Нищо подобно. Аз наистина искам най-доброто за вас в момента.

Лупин: Лъжете! Допреди малко изобщо не ви беше грижа нито за мен, нито за обувките ми, нито за ръкавицата ми. Не ви беше грижа за абсолютно нищо освен за вас самия и вашето лилаво шалче и мисли- убийци.

Розмарин: Нещата бързо се променят. Да, съвестта ми не се е събуждала от десетилетия, но това, че е заспала не означава, че е умряла. Винаги може да се случи нещо, да я стресне и тя да се пробуди. В момента изпитвам една голяма вина, че ви позволих да се качите там горе и да започнете да страдате като цветен.

Лупин:  Аз да страдам? Ха!

Лупин кръстосва ръце, седейки отгоре на стълбата и гледа само нагоре. Любува се на цялата гледка, върти главата си навсякъде. През това време Розмарин сяда на земята и поглежда към кофата за боклук.

Розмарин: Повярвайте ми независимо дали сте горе или долу, страданието ви ще е неотменна част от вашия живот. Просто ще бъде в различна форма. Да не страдаме – това е най-трудно постижимо. Именно, най-сложна и трудно-постижима е леснотата.

Лупин: А вие знаете ли как се постига тя?

Розмарин: С празнота.

Лупин: А как се постига празнотата.

Розмарин: С яснота.

Лупин: Ама вие можете да говорите такива неясни празнотии до безкрай!

Розмарин: А вие сте от този тип хора, които очакват незабавни резултати, дори и да не са ги заслужили.

Лупин: Напротив! Аз съм ги чакал цял живот!

Розмарин: А ето, именно в чакането е проблема. На всички от вашия тип им е проблема в чакането. Чакане – без каквато и да било наличност на действие.

Лупин: А вие, като сте много действащ, защо няма един резултат от вашите действия!?

Розмарин: Резултати от моите действия, ще се забележат, когато се получат дългогодишни натрупвания.

Лупин: Няма нужда от натрупвания. Всичко нередно трябва да се изкорени!

Розмарин: О, видял съм много цветове, които сгрешиха именно поради това си мислене.

Лупин: Унищожението дава най-навременни резултати!

Розмарин: Всички от които се превръщат в лоши последствия!

Лупин: Няма нищо лошо в това да се унищожи лошото.

Розмарин: Но като подходите с унищожение, вие подхождате именно с лошо и това само удвоява лошостта, не я премахва! Не сте запознат с теория и история на цветовете. Имате какво да учите.

Лупин:Тихо! Не желая вашите съвети и вашите истории и теории за цветовете. Именно цветовете развалят всичко! Аз съм безцветността на промяната! Израснал отдолу (пауза) стигнал до горе!

Розмарин цъка с уста. После поглежда тъжно надолу, а после избърсва леко пода под стълбата с кърпичката си и сяда с финес. Лупин изпъчва корема си напред и леко подърпва тирантите, после потрива ръце самодоволно. Сцената се затъмнява.


VI

VI

На сцената става отново светло. Лупин стои отгоре и чете книгата с мисли на Розмарин. Отвреме-навреме се надига и сочи с пръст към публиката. Розмарин стои под стълбата и гледа към публиката. По изражението му видимо личи, че е много угрижен.

Лупин: (сочи с пръст към публиката) Ей, вие там, какъв е този цвят от вас? Казах всички да са безцветни! Повтарям безцветни! Изведете се сам оттук, за да не ви изведа аз, че тогава ще стане много лошо! А вие? Вие защо се намествате там без разрешение!? Я стойте мирно! Кой ви е дал право да помръдвате? Нима не знаете, че новото ми нареждане гласи: Всеки, който иска да се намести или премести, трябва да напише молба, която аз ще разгледам, когато имам време. И евентуално, ако получите разрешение с подпис и печат, ще имате право да извършите каквото и да е помръдване! Подлежите на глоби, санкции и мъмрене! Запомнете го добре, за да не се налага да го помня аз! Крайно време беше нещата да влязат в някакъв ред!

Розмарин: Ох, нещата много се влошиха. А като си помисля само, че аз и моите мисли сме виновни за всичко това…

Лупин: Добре ли чух? Някой е виновен? Кой е виновен?

Розмарин: Аз съм виновен! Аз, Розмарин за по-кратко Марин съм виновен, че допуснах вие да се качите толкова горе, а аз да сляза толкова долу!

Лупин: Вие не сте ми позволявал нищо, аз сам се качих!

Розмарин: Е, именно, аз позволих вие да се качите сам.

Лупин: Но когато човек прави нещо сам, не е необходимо да иска позволение! (обръща се към публиката) Ей, вие там аз дал ли съм ви позволение да си слагате ръцете в джоба? Всички ръце напред, да  ги виждам! В тази зала без контрол и ред не може да се живее!

Розмарин: (проплаква) Аз съм виновен за всичко това!

Лупин: Кой каза, че е виновен!?

Розмарин: Аз казах! Аз – Розмарин за по кратко Марин!

Лупин: Като сте виновен, незабавно се накажете, в противен случай ще бъдете наказан!

Розмарин: Животът ми оттук-нататък ще бъде нестихно наказание! Правете с мен каквото пожелаете.

Лупин: Много добре тогава! Искам да си събуете обувките и да влезете в кофата до вас.

Розмарин събува обувките си. Поглежда към кофата с лека погнуса. Започва да обикаля нервно около кофата и я оглежда от всички страни. Накрая маха капакът й и влиза в нея.

Розмарин: В кофата съм!

Лупин не поглежда надолу. Гледа единствено напред и нагоре. Бърка в джоба на панталона си и изважда книжката с мисли на Розмарин отново.

Лупин: Така ли? Прекрасно. А сега затворете капака след себе си.

Розмарин затваря капака, като влиза целия в кофата, след което започва тихо да ридае.

Розмарин: Тук е толкова тъмно и осезаемо мирише на безцветност.

Лупин: (чете) „Никъде няма чист въздух, за нечистата съвест“. Каква мъдра мисъл, все едно съм я казал аз! Ами да! Имам спомен, че пръв съм я казал аз! Нареждам незабавно да се накаже, нечестивецът, който я е иззел и я е публикувал вместо мен!

Розмарин въздиша тежко в кофата за боклук.

Розмарин: Височината трябва да се обитава от хора, които знаят какво трябва да правят с нея, в противен случай всички ние сме обречени.

Лупин: (чете) „Спокойно можеш да се наслаждаваш само на това, което можеш да загубиш без огорчение.“ –Жан Жак Русо. Кой пък ще е този Русо? Сигурно е рус. Бързо! Незабавно претърсете всички руси в залата за Жан Жак! Искам го на тепсия моментално! Аз няма да оставя нещата така. Откъде – накъде някакви си руси и незнайни ще ми публикуват мислите!? Всички да бъдат наказани! Лупин се изправя на стълбата почервенял от яд, стиснал ръката си в юмрук прави резки движения с ръцете си. (разгорещен) Аз ще направя светът чист и красив. Кому е нужна тази цветност, като най-силна е безцветността!? (протяга юмрука си напред) Ще създам огромни кофи за боклук, в които ще натъпча всеки цвят, който се изпречи на пътя ми. Безцветността е най-висшата форма на съществуване. Досега тя едва оцеляваше сред цветността, утре ще надделее над всичкия този смрадлив цвят, който сее само погнуса и разногласия! Искам да започнат действията още сега! В цялата зала в рамките на няколко минути искам да бъдат изградени огромни кофи за боклук, в които ще пуснем всички, цветни, цветнолюбители и цветноподръжници. Няма да оставя един навън! Казах веднага! ( пауза) Оглежда се на всички страни и поглежда нагоре. Утре светът ще бъде друг… (Сяда отново на върха на стълбата, а на лицето му се изписва истинско самодоволство. Той продължава да чете от книжката с мисли на глас.)  „Глупаво е да правиш планове за цял живот, когато не си господар дори на утрешния ден.“ –Сенека.(почервенява отново от яд и крещи) Какъв е този Сенека и какво прави той в моите мисли!? Как смее!? Заловете го! (хвърля книгата на земята)

Розмарин бавно надига капака на кофата.

Розмарин: (от кофата) Сега разбирам, че в цветност, безцветните страдат, а в безцветност – цветните.  Това може да се спре само по един единствен начин.

Лупин: Чудя се какво ли още да наредя. (пауза) Трябва да наредя нещо, в противен случай цветният враг ще си помисли, че силите ми са отслабнали.

Розмарин излиза от кофата и бавно и безшумно се приближава до стълбата.

Розмарин: (тихо) Пст… Лупин. Чувате ли ме, Лупин!

Лупин: Кой е там?

Розмарин: (тихо)Аз съм – Розмарин за по-кратко Марин. Помните ли ме ?

Лупин: Смътно се сещам. Аз не ви ли пратих в кофата?

Розмарин: Пратихте ме, но аз избягах!

Лупин: Избягал сте? Що за наглост? Бързо се връщайте в нея!

Розмарин: А защо вие не слезете долу и не ме върнете в нея, собственоръчно?

Лупин: Защо аз съм от горе! А ние от горе, не слизаме при вас – от долу!

Розмарин: Но, ако не слезете, аз никога няма да се върна в кофата.

Лупин: Нареждам! Розмарин за по-кратко Марин, да бъде върнат обратно в кофата си! (пауза)

Мълчание.

Розмарин: Аз още съм тук. (пауза) Ехо, тук -долу, под височината! Виждате ли? Няма кой да ме прибере! Вие сте сам – изгубен в собствената си височина. Предайте се, Лупин!

Лупин свива ръката си в юмрук и се изправя на стълбата.

Лупин: Аз? Изгубил позиции!? Това е невъзможно!

Розмарин отива до кофата за боклук и я бута. Кофата пада и се търкулва до стълбата. Удря стълбата в единия край. Лупин се сгърчва от ужас.

Лупин: Височината ми се разклати! Губя позиции! Помогнете ми искам да сляза, преди да съм паднал.

Розмарин: Слезте, Лупин, слезте!

Стълбата се стаблизира и Лупин отново придобива  уверен и ядосан вид.

Лупин: Няма да сляза! Аз нямам обувки. Цветността открадна обувките ми. Цветността е виновна за всичко и аз съм издигнат отдолу, за да отмъстя!

Розмарин: Какво отмъщение, Лупин? Цветността си нямаше и представа, че са изчезнали обувките ви, преди да изтърве мислите си.

Лупин: А тази липса на представа е изцяло провокирана от цветното безхаберие за всичко останало, което се случва извън цветността!

Розмарин: Вижте, ще направя за вас нещо, което никога не съм правил.

Лупин: И какво е то?

Розмарин: Ще ви дам моите собствени обувки. Ето търкалят се тук някъде.

Лупин: А, ето точно това е проблема! Ще ми дадете вашите ненужни, търкалящи се там някъде боклуци в замяна на моите златни, обсипани с диаманти, безценни обувки, които вие най-безцеремонно откраднахте от мен с безхаберието си. Не желая, престорена милостиня в замяна на безценността!

Розмарин: Но, моля ви, не мога да повярвам, че на фона на скъсаните ви панталони и липсващата ви риза, сте бил обут със златни обувки, обсипани със скъпоценни камъни.

Лупин: В спомените ми са точно такива! Вие ще върнете ли това, което си спомням?

Розмарин: Когато нещо силно ни липсва, спомените имат необкновенната склонност да преувеличават преимуществата му.

Лупин: Прекалявате Розмарин  за по-кратко Марин. Не виждате ли от коя позиция изхождате вече?

Розмарин: От коя?

Лупин: От тази на долен човек! Точно така вие сте един изключително долен човек, Розмарин за по-кратко Марин!

Розмарин: А вие като много горен съвсем скоро ще паднете!

Розмарин започва да клати стълбата, на която стои Лупин. Лупин се свива на върха на стълбата от ужас и страх, че може да падне. Той се вкопчва здраво за нея. На сцената става пълен мрак. Чува се ужасен гръм и светкавици започват да присвяткват на сцената – гръм след гръм, светкавица, след светкавица. Розмарин и Лупин падат на земята и започват да стенат болка. Стълбата вече е съборена. 


VII

VII

Светкавиците и гръмотевиците спират. На сцената отново става светло. На земята лежат Розмарин и Лупин, видимо ранени, но и двамата живи. Пръв се надига Розмарин.

Розмарин: Ах, какво направих? За всичко е виновна тази проклета височина. Тя ни опиянява и изкарва наяве най-лошите ни черти! Добре, че падна! Лупин, добре ли сте? Жив ли сте? (проплаква) Ах, какво направих?

Лупин се надига.

Лупин: А, аз какво направих?

Розмарин: Не! Аз какво направих?

Лупин: Не, аз какво направих?

Розмарин: Вие какво направихте?

Лупин: А вие какво направихте?

Розмарин: Ние какво направихме?

Лупин: Кои ние?

Розмарин: (сочи себе си, а после Лупин) Аз и вие …

Лупин: Не, не! (сочи себе си, а после Розмарин)Ние сме аз и вие!

Розмарин: Мисля, че трябва да седнем и да го обсъдим.

Лупин: Мисля, че имате право. (Поглежда към краката си) А и не съм достатъчно обут, за да стоя прав.

Розмарин: (поглежда към краката си) Уви, аз също.

Двамата сядат на земята.

Лупин: Чувствам се извънредно свободен.

Розмарин: Споделям чувството ви.

Лупин: Мога да правя каквото си поискам. И няма нищо наоколо което да ме спре. Няма височина, няма кошче…

Розмарин: Така е, те са съборени!

Лупин: Какво ви се прави?

Розмарин: Знаете ли, винаги съм искал да стоя с главата надолу  и да ходя на ръце.

Лупин: Дадено! Аз ще ви хвана за краката, а вие ще ходите с ръцете.

Розмарин: Страхотно!

Лупин хваща Розмарин за краката и Розмарин започва да ходи на ръце. Лупин го бута напред и Розмарин ходи на ръце все по-бързо.

Розмарин: Ха-ха-ха! Ох, не мога! Ха-ха-ха! Не мога повече! Ха-ха-ха! Пуснете ме, пуснете ме! Достатъчно!

Лупин пуска Розмарин на земята. Розмарин започва да се превива от смях.

Лупин: А на мен знаете ли какво ми се прави?

Розмарин: Какво?

Лупин: Искам да си въртя главата във всички посоки едновременно!

Лупин започва да си върти главата скоростно, във всички посоки. В един момент му се завива свят и пада на земята. Двамата се смеят и се търкалят по земята.

Розмарин: Иииииихаааааа! Правим каквото си поискаме!

Лупин: Няма нищо по-хубаво от това!

Розмарин: У-у-у-у-у-у!

Лупин: У-у-у-у-у-!

Розмарин: Аз съм маймуна!

Лупин: И аз съм маймуна!

Розмарин: Аз съм по-голяма маймуна!

Лупин: А аз съм най-голямата маймуна!

Лупин удря Розмарин. Розмарин залита и пада. Изведнъж двамата стават напълно сериозни и се гледат втренчено. Лупин започва да се смее. Розмарин също се засмива. След малко и двамата стават отново сериозни.

Розмарин: Защо ме ударихте, Лупин?

Лупин: А, вие защо ме предизвикахте Розмарин за по-кратко Марин?

Розмарин: И как съм ви предизвикал?

Лупин:  Ами така, с поведението си!

Розмарин: Вашето поведение беше същото!

Лупин: Защо не ме ударите и вие тогава!?

Розмарин: Ами ще ви ударя!

Лупин: Удряйте! Да ви видя!

Лупин и Розмарин започват да се бият и да се гонят на сцената.

Розмарин: Ще ви пипна!

Лупин: Не и ако аз се пипна сам преди това!

Розмарин: Вие не знаете какво говорите.

Лупин: Вие не знаете какво правите!

Розмарин: И какво правя аз ?

Лупин: А, какво говоря аз?

Розмарин: Вие кажете пръв!

Лупин: Не, вие кажете пръв!

Розмарин: Аз пръв казах вие да кажете пръв!

Лупин: Не, аз пръв казах вие да кажете пръв!

Розмарин: Ах, по-долна лъжа от това не бях чувал!

Лупин: И кой ще отсъди, кой от нас лъже!?

Лупин се обръща с многозначно изражение към публиката. Розмарин също се обръща към публиката…

Розмарин: Няма кой.

Лупин: Да, няма.

Двамата поглеждат към съборената стълба, събореното кошче и разхвърляните обувки, дрехи и боклуци по сцената.

Розмарин: Няма кой да почисти.

Лупин: Няма кой да отсъди.

Розмарин: Ах, колко съм нещастен!

Лупин: И аз съм нещастен!

Розмарин: Но нали изведнъж всичко беше наред!

Лупин: Наредността дойде и си отиде изведнъж.

Розмарин: И отново дойде нередността на нейно място.

Лупин: Пълна безредица!

Розмарин: Безхаберие!

Лупин: Абсолютно!

Розмарин: (плаче) Всичко това заради вашите обувки!!!

Лупин се изправя.

Лупин: (ядосано) Моите обувки ли? Ами вашите мисли!?

Розмарин: Вие и вашите безцветности!

Лупин: Вие и вашите цветове!

Розмарин: Вие и вашите сивотии!

Лупин: Вие и вашето шалче!

Розмарин: Тук вече прекалихте!

Лупин: Вие прекалихте пръв!

Розмарин: Тук нещо трябва да сложи нещата в ред. Предлагам да създадем равенството.

Лупин: Как така да създадем равенството?

Розмарин: Предлагам да правим всичко едновременно, за да сме равни един на друг и никой да не е виновен.

Лупин: Няма да има виновни? Това е чудесно! А невинни ще има ли?

Розмарин: Невинни? Може! Да. Защо не? Няма да са в излишък. В това равенство, ще има място за всички!

Лупин: Чудесно!

Розмарин: Сега ни е необходима височина!

Лупин: Но защо? Нали ще сме равни?

Розмарин: Но дори и на най-равните места има леки издатини, Лупин. Нека не ставаме съвсем буквални.

Лупин: А кой ще ползва височината?

Розмарин: Е, разбира се този, който я измисли! Аз вече съм го сторил. Ето вижте!

Розмарин обръща кофата за боклук и сяда върху нея.  Чува се силен гръм. Отново на сцената започват да трещят гръмотевици и светкавици. Лупин и Розмарин се свиват от страх. 


VIII

VIII

Изведнъж на сцената, всичко притихва. Гръмотевиците и светкавиците спират. Отново става светло. Розмарин стои върху кофата с боклук. А до самата кофа е седнал Лупин.

Розмарин: Ето това е истинското равенство!

Лупин: Но на мен ми много студено тук на земята.

Розмарин: Повярвайте ми, тук върху кофата студът се усеща по същия начин, защото сме равни, Лупин.

Лупин: А аз, защо не мога да се кача при вас на кофата, за да видя сам дали няма разлика?

Розмарин: Защото нямате право. Не във всяко равенство има място за раноправие. Но доверете се на мен, аз знам по-добре от вас.

Лупин: Но нали бяхме равни? Как така знаете по-добре от мен, ако сме равни?

Розмарин: Не във всяко равенство има равнознание.

Лупин: А защо да не седна с гръб към вас отгоре на кофата? Така ще пазим взаимно равновесие.

Розмарин: Но, скъпи ми Лупин, не във всяко равенство има равновесие… Седнете, седнете долу.

Розмарин обува обувките си пред Лупин съвсем демонстративно.

Розмарин: (въздиша с усмивка)  Ех…

Лупин: (със сподавен глас) Вие имате обувки?

Розмарин: Разбира се. Вие нямате ли?

Лупин: Ами не!

Розмарин: Така ли? Не бях забелязал. Е, щом нямате, значи не ви трябват.

Лупин: Но как можете вие да решите дали ми трябват или не?

Розмарин: Вижте Лупин. Аз имам нужда от обувки, защото краката ми се веят във въздуха и изстиват. А вие сте седнал на земята.

Лупин: Но въздухът на земята винаги е по-студен от този във височината.

Розмарин: Не е така. Нали установихме, че съществува равенството, съответно въздухът е равен навсякъде. (усмивка)

Лупин: А, да, бях забравил.

Лупин и Розмарин стоят безмълвно и гледат към публиката.

Розмарин: Вижте Лупин! Погледнете напред. Вие сте част от едно прекрасно равенство – от едно продуктивно, безценно равенство. То е най-просто казано съвършено! Няма нищо по-велико от него и не е необходимо да търсим, нещо по-велико.

Лупин: А невинно ли е?

Розмарин: Разбира се, че е невинно! Съвършенството е винаги невинно! И вие сте част от тази невинност и съвършенство. Трябва да бъдете горд.

Лупин: Горд и бос.

Розмарин: В равенството всеки от нас е бос по своему. Но всички трябва да бъдем еднакво горди.

Лупин: В равенството?

Розмарин: Да, в равенството.

Лупин: А кой ще следи реда в равенството?

Розмарин: Тъй като аз съм издигнат като най-равен, ще следя за равенството аз. Затова… Равнис! Мирно!

Лупин скача и застава в позиция.

Лупин: Слушам Розмарин за по-кратко Марин!

Розмарин: Ако обичате свалете си сакото!

Лупин: Но как? Аз ще измръзна!

Розмарин: В името на равенството трябва да дарите това сако!

Лупин съблича сакото си и остава само по тиранти и скъсаните си дрипави панталони. Той подава сакото си на Розмарин, който го слага върху капака на  коша за боклук и сяда отгоре му.

Розмарин: Така е много по-добре. Почти се изръбих върху тази повърхност.

Лупин: (проплаква) Аз ще замръзна. Вече не усещам тялото си, толкова е студено!

Розмарин: Учете се от мен, скъпи ми Лупин. Аз се грея на нестихващата си обич към равенството.

Лупин: Но къде е това равенство?

Розмарин: Навсякъде около нас!

Лупин: Аз не го виждам!

Розмарин: Погледнете по-внимателно!

Лупин се оглежда на всичко посоки.

Лупин: Ама аз пак не го виждам!

Розмарин: Вгледайте се по-добре!

Лупин: Не става! Не го виждам! Виждам само вас, как седите на измислената от вас издутина! Обухте обувките си, взехте сакото ми и ме оставихте гол и бос! А сега искате да виждам и да обичам вашето равенство, от което видимо само вие имате полза.

Розмарин: Нима не разбирате, че вие имате други преимущества, които аз нямам?

Лупин: Какви са моите преимущества?

Розмарин: Ами например, вие сте по-едричък и по-космат от мен. Да, виждате ли? Вие нямате необходимост от дрехи, които да ви топлят. На вас равенството по естествен път ви е дарило с нещата, които аз трябва да си набавя сам. А си нямате и идея, колко е трудно да си набавяш неща, с които не си се родил, докато живееш в равенство!

Лупин: Да, сигурно е много трудно! Вие само нареждате, а аз ви ги подавам! Това не е никакво съвършенство. Това е кражба и подлост!

Розмарин: Вие сте изменник и демагог! Ще ви задържа!

Лупин: Но защо ще ме задържате!?

Розмарин: Обвинявам ви в демагогия, измяна и клевета срещу най-святото съвършенство! Ще бъдете съден и ще изживеете остатъка от живота си тук в кофата, където ще бъдете ръфан от безброй знайни и незнайни гадини.

Лупин: Но как така ще бъда обвинен! Аз съм невинен!

Розмарин: Не сте невинен! Вие сте виновен!

Лупин: Но вие преди малко казахте, че съм невинен!

Розмарин: Виновен сте! Вие сте изменник и предател!

Лупин: Но нали в съвършенството има само невинност.

Розмарин: Вие не сте вече съвършен! Вие опозорихте равенството и това няма да ви се размине!

Лупин: Това не е никакво равенство! А едно огромно неравенство под прикритие!

Розмарин се изправя и запретва ръкави. Лупин започва да бяга! Докато се гонят:

Лупин: Вие обезумяхте!

Розмарин: А вие обидихте!

Лупин: Опомнете се Розмарин за по-кратко Марин!

Розмарин: А вие си спомнете, какво направихте Лупин! Спомнете си и се предайте!

Лупин: Опомнете се!

Розмарин: Спомнете си!

Лупин: Вие не можете да ме унищожите, аз идвам от славния род на бързоизникналите!

Розмарин: В равенството няма славни родове! Как смеете!?

Лупин: Ще ви докажа! Ще ви докажа, че вашето равенство не струва и пукната пара!

Лупин отива до стълбата и прави опит да я вдигне. Вдига я до някъде и я изпуска, тъй като е твърде тежка. На сцената отново става тъмно. Започват да трещят гръмотевици и светкавици. Розмарин тича като обезумял. Изведнъж след силен гръм Розмарин и Лупин отново падат на земята.


IX

IX

На сцената отново става светло. Розмарин и Лупин се свестяват. Розмарин се опипва, за да разбере дали е цял. Лупин се свестява.

Розмарин: Тези светкавици започнаха да ми идват в повече.

Лупин се изправя без да обръща каквото и да било внимание на Розмарин. Отива до стълбата и отново започва да прави опити да я вдигне.

Лупин: Ще стане. С малко повече тренировки, усилия и молитва.

Розмарин: За какво говорите?

Лупин: Ще изградя нова височина.

Розмарин: Но, това е лудост! Не можете да изградите височина. Кой сте вие?

Лупин: Аз съм Лупин, не ме ли помните.

Розмарин: Имам предвид, кой сте вие!?

Лупин: Нали ви казах, аз съм Лупин.

Розмарин: И какво като сте Лупин? Всеки може да се нарече един Лупин в днешно време! Как точно ще изградите нова височина!?

Лупин: Наследник съм на достоен и кадърен род. Имам много умения. Я сега да премерим оттук. (отива мери едната страна на стълбата)

Розмарин: Нелепостите нямат граници!

Лупин: Възможностите също!

Розмарин: Не ставайте смешен!

Лупин: Аз не се смея. Аз действам!

Розмарин се протяга и сяда в непосредствена близост до кофата. Обляга се на нея и после се протяга. Лупин без да му обръща внимание продължава със заниманието си. Мери падналата стълба от едната страна, после от другата. След малко отива и премерва крака на Розмарин, след което отново се връща към стълбата.

Розмарин: (към публиката) Ако трябва да избирам между лудост и налудничавост, бих избрал лудостта, защото тя поне има оправдание. (смее се)

Лупин хваща стълбата от двете страни и отново прави опит да я повдигне. Този път я вдига по-нависоко, а Розмарин престава да се смее и гледа към Лупин с недоумение. Лупин изпуска стълбата.

Розмарин: (към публиката) Ето, именно за това говорех! (към Лупин) Кажете ми, за какво се борите? Нима наистина вярвате, че ще построите нова височина?

Лупин: А защо не? Все някой я е построил преди това! Може да я е построил дори някой от моя род!

Розмарин: Но защо точно вие?

Лупин: Защото се чувствам призван!

Розмарин: В днешно време, хората биват избрани, а не призвани!

Лупин: Но за да бъдат избрани, първо трябва да мислят, че са призвани. Аз не само мисля, аз се и чувствам такъв. Това е моята мисия. Ще въздигна височината!

Розмарин: И после какво ще направите?

Лупин: Ще се възкача на нея.

Розмарин: А после, като се възкачите?

Лупин: Ще дойдат от хиляди различни кътчета по света и ще се дивят на моята дивна височина. Ще ме прославят, докато аз управлявам горе от своя трон.

Розмарин: Ха-ха –ха!

Лупин: Те ще бъдат най-различни, от всички цветове. Ще се съберат тук долу и ще знаят, че моята височина ги закриля и защитава. С тази височина ще превзема различни народи и те ще дойдат тук и ще ми се поклонят. В замяна, аз няма да отнема живота им, а ще им дам подслон – под височината.

Розмарин: Виждам, че вие не сте добре запознат с вашата същност.

Лупин: Външният вид на човека изобилства от  лъжливи същности, които отдалечават представата на другите относно неговата истинска същност.

Розмарин: Ако продължите да се взимате така насериозно, има опасност и аз да ви повярвам.

Лупин: Вярвайте в каквото си поискате.

Розмарин става и се оглежда за книжката си с мисли. Намира я и я взима от земята. Лупин продължава да мери стълбата си и да се опитва да я вдигне. Розмарин разтваря книгата и се връща отново на старото си място. Сяда до кофата за боклук и започва да чете. Лупин хваща стълбата отново от двете страни и я повдига- този път още по-нависоко от предишния. Розмарин го поглежда и почти се засилва да му помогне, но внезапно се спира. Лупин изтърва отново стълбата и кляка над нея.

Лупин: (говори сам на себе си) Страданието не бива да ме отчайва!

Розмарин: (чете от книгата с мисли) „Винаги умуваме върху страданието, а приемаме щастието без да се замислим“. – китайска мъдрост.

Лупин: Щастието е дар след безброй усилия.

Розмарин: Щастието е състоянние на духа. Вие бил ли сте някогя безкрайно щастлив?

Лупин: Не съм се потрудил достатъчно, за да изпитам безкрайното щастие.

Розмарин: Аз мисля, че някога бях безкрайно щастлив.

Лупин: Така ли? И кога е било това?

Розмарин: Много отдавна. Почти не си го спомням.

Лупин: Щом не го помните добре, значи не е било истинско.

Розмарин: Може би е било истинско, но не е било безкрайно.

Лупин: Безкрайността е част от истината, която ни освобождава от всичко, което ни прави нещастни. Знаете ли, може би имаме някакъв шанс. Ако дойдете и ми помогнете с издигането на височината.

Розмарин: И защо да го правя? Какво ще получа аз в замяна?

Лупин: Може би ще получите свобода.

Розмарин: Това са измислици. Звучи нелепо.

Лупин: Както решите.

Лупин започва отново да повдига стълбата. Този път я повдига още повече. Розмарин се изправя на крака и започва да вика.

Розмарин: Още малко остана! Давайте!

Лупин: Помогнете ми имам нужда от помощ. Не мога да я задържа ( повдига стълбата с всички сили)

Розмарин: Ще успеете. Ще успеете!

Лупин: Помогнете ми.

Розмарин се втурва към Лупин.

Лупин: Хванете я оттук.

Розмарин хваща единия край на стълбата.

Розмарин: На четири и половина! Раз, два, три, четири… Четири и половина! Вдигайте!!!

Стълбата се вдига нагоре. На сцената отново става тъмно. Лупин и Розмарин отново падат на земята. Започват да трещят светкавици и гръмотевици.